Когато тялото казва „НЕ“ – 5: Далеч от съвършенството

Седем години Мишел усещала бучката в гърдата си. От време на време тя се увеличавала или се свивала, но не създавала проблеми и не притеснявала лекарите.

„Изведнъж стана много твърда, започна да ме боли и всяка сутрин я намирах все по-голяма“ – разказва 39-годишната канадка от Ванкувър.

Биопсията показала, че туморът е злокачествен, а Мишел вярва, че знае причината за внезапния обрат – стрес. Тя обяснява: „Всичко си беше наред до периода, в който ми се струпаха какви ли не неща на главата. Напуснах работа, нямах пари… Емоционалното ми състояние беше ужасно. Имах различни затруднения, не само финансови.“

Поне имало добра новина, че ракът не е засегнал лимфните жлези. Операцията била последвана от химиотерапия и лъчетерапия, но нито един от специалистите в тези области не се поинтересувал от психичните стресове, които пациентката може да е изпитвала преди влошаването на здравословното ѝ състояние.

Болните от рак на гърдата често споделят, че лекарите не се вълнуват от тях като индивиди или от социалната и емоционална среда, в която живеят. Смята се, че тези фактори са без значение за зараждането или лечението на заболяването. Това отношение е подкрепяно от твърде субективни психологични проучвания.

Когато тялото казва „НЕ“ – 5: Далеч от съвършенството
В статия на “British Medical Journal” се описва петгодишно изследване сред над двеста жени с рак на гърдата, което целяло да установи дали повторната поява на рак се дължи на драматични събития в живота, като развод или смъртта на близък човек. Авторите стигнали до извода, че „жените с рак на гърдата не трябва да се страхуват, че стресовите преживявания могат да доведат до завръщането на болестта“1. Доктор Дона Стюарт, професор в университета на Торонто и председател на здравното дружество към него, е цитирана да коментира резултатите от проучването, които според нея са „напълно логични“”.

През 2001 година доктор Стюарт публикува в сп. “Psycho-Oncology” данните от една анкета. Близо четиристотин жени с рак на гърдата били помолени да дадат мнението си на какво се дължи проблемът им. Четиридесет и два процента са посочили стреса. Далеч по-малко са процентите за диетите, влиянието на околната среда, генетичната предразположеност и начина на живот.2

„Мисля, че резултатите са отражение на настроенията на обществото – казва д-р Стюарт и добавя:  –Хората мислят, че стресът е виновен за всичко. А доказателствата за стреса са нищожни. Докато тези за хормоните и генетичната обремененост са доста високи.“

Последното не е вярно. Мишел и другите жени, които подозират връзка между стреса и рака на гърдата, имат подкрепата на науката и изводите от клинични тестове. За никой друг рак не са правени толкова задълбочени проучвания, които да търсят сред причинителите и влиянието на психологическите състояния. Огромно количество факти, установени чрез опити с животни и наблюдения на човешкото поведение, подкрепят тезата, че стресът е сред главните причинители на злокачествените образувания в гърдите. Противно на твърдението на учените от Торонто, доказателствата за генетичната предразположеност не са високи. Броят на жените с такава предразположеност не е голям, тъй като само 7 процента заболяват поради генетични причини. Освен това трябва да се има предвид, че само нищожен процент от хората, притежаващи трите гена, които се свързват с рака на гърдата, действително развиват болестта. Значи трябва да се огледаме и за други фактори, защото наследствеността сама по себе си не предизвиква появата на това злокачествено образувание у мнозинството от жените или мъжете.

Никак не е уместно да се налага рязка граница между хормоните и емоциите. Съвършено вярно е, че хормоните действат ускоряващо или забавящо върху развитието на туморите, но не е вярно, че стресът няма нищо общо с цялата тази работа. Всъщност емоциите влияят върху рака именно чрез хормоните. Някои от тях като естрогена предизвикват растеж на туморите. Други спомагат за появата на рак, защото понижават способността на имунната система да унищожава изродените клетки.

Хормоналната система е тясно свързана със стреса. Жените най-добре знаят, че емоционалната нестабилност се отразява върху функционирането на яйцниците и месечния цикъл, като в особено стресови периоди менструацията може изцяло да изчезне. Това е така, защото хормоналната система е свързана с мозъчните центрове, където емоциите се приемат и интерпретират. В същото време ендокринната система и емоционалните центрове са свързани още с имунната и нервната система. Това обаче не са четири отделни системи. Става дума за единна суперсистема, чиято цел е да защитава тялото от външни заплахи и от смущения във вътрешното физиологично състояние. Затова е невъзможно който и да било стресов фактор – бил той хроничен или остър – да оказва влияние само върху една част от суперсистемата. Засегната ли е една – засегнати са всичките. В седма глава по-подробно ще проучим тази тема.

Емоциите въздействат директно и на имунната система. Проучванията на Американския национален институт за изучаване на рака показват, че „естествените убийци“ (NK-клетките от имунната система, за които вече стана дума), са по-активни при пациентките с рак на гърдата, които могат да изразяват своя гняв, да отстояват позиция и които имат подкрепата на близките си. NK-клетките обявят война на злокачествените клетки и са способни да ги унищожат. Ракът при въпросните жени се е разпрострял значително по-ограничено в сравнение с положението при болните с по-неуверено поведение и проблемни отношения с околните. Учените са стигнали до извода, че емоционалните и социалните фактори са по-важни за оцеляването, отколкото степента на самата болест.3

Много изследвания, подобни на това в “British Medical Journal”, не взимат под внимание, че стресът не включва само външните въздействия, но и специфичното противодействие, което му оказва всеки индивид. Стрес имаме всички, независимо от нашия темперамент, произход, телесно и умствено развитие, социално положение или материална осигуреност. Както беше посочено в трета глава, няма универсален стресор.

В повечето случаи на рак на гърдата стресовете са скрити и хронични. Техните корени са в детството и черпят сили от емоционалните недостатъци на даден човек и особеностите на подсъзнанието му. Натрупват се през годините, докато накрая водят до болест.

И двамата родители на Мишел били алкохолици. Тя е убедена, че туморът се дължи на условията, при които е израснала. Опитвала се да се справи с проблемите по начини, които, без да го съзнава, с течение на времето я натоварили с още повече стрес. Например стараела се да се грижи за чуждото спокойствие, а не за своето собствено.

„През целия си живот съм била объркана – признава тя. – Мисля, че ракът ми е свързан с тази моя обърканост… Колкото и да вярвам, че родителите ми ме обичаха по най-добрия начин, на който бяха способни, имахме смущаващи отношения. Освен това цялостната обстановка у дома беше шантава, защото те бяха алкохолици, а и още са си такива. Въпреки че искахме да се обичаме, просто беше невъзможно.“

Проучванията, правени десетилетия наред, свидетелстват, че жените са по-податливи на рак на гърдата, ако са били отчуждени от родителите си през детството или са имали други сътресения в периода на растеж; ако са склонни да потискат чувствата си, особено гнева си; ако им липсват позитивни социални отношения в зряла възраст; ако са алтруисти от типа, който намира за свое задължение да се раздава.

При едно от изследванията психолозите са интервюирали пациентки, приети в болница за биопсия, без да знаят дали образуванията им са злокачествени. Специалистите успели да предскажат рака в 94 процента от случаите, съдейки само по психологическите фактори.4

В едно подобно проучване, но в Германия, четиридесет жени с рак на гърдата участвали в експеримент заедно с контролна група от други четиридесет жени, близки по възраст, общо здравословно състояние и социално положение с първите. Психолозите отново могли да отгатнат с 96 процента успех кои са случаите с рак на гърдата.5

Понеже е мъж, Мелвин Крю6 първоначално изпитвал срам от диагнозата рак на гърдата, но решил, че „няма смисъл да лежиш и да се самосъжаляваш, докато болестта те изяжда отвътре“. Сега, няколко години след преживените мастектомия, химиотерапия и лъчетерапия, той дори има сили да се шегува:

„Вече нямам право на издънки, защото нямам и цици, с които, сещаш се… да си изкарвам хляба. Само една ми остана.“

51-годишният Крю научава диагнозата през 1994 г. – веднага след особено стресиращ период в живота си, който включва проблеми с властите заради незаконен риболов, публично унижение, срам и в службата, както и неоправдан тормоз от страна на шефа. Заедно с десет други мъже бил на кораб и ловил риба. Хванал три парчета. Когато полицията щурмувала дома му, направил самопризнания.

„Две от другите момчета и аз поехме цялата вина. Останалите от групата се покриха. Семейството ми прие много тежко това, че писаха името ми по вестниците. Представете си само заглавието: „Арестуват брегови патрул за незаконен риболов“. После изтипосаха всичко с подробностите. Когато ме преназначиха на друг патрулен кораб, новите колеги ме спукваха от подигравки. Онези, които се покриха, също си правеха майтап на мой гръб. Всички смятаха за грешка, че съм си признал.“

За Мелвин цялото това напрежение било твърде стресиращо, защото винаги се гордеел със своята добросъвестност.

– Някои от колегите ми казваха: „Абе, много се впрягаш в отношението си към работата“. Мислят, че не си почивам достатъчно.

Попитах го:

– Понякога чувстваш ли, че поемаш задълженията на други хора?

– Да, старя се да съм полезен. Такъв съм си по характер. Как да ти обясня, ще ми е тъпо, ако си мислят, че се скатавам.

– Ако другите не си вършат работата, има две решения. Едното е да я поемеш ти, а другото е да им се ядосаш.

– Позволя ли да се ядосам, само ще налея масло в огъня. Имам съвестни колеги и такива, дето гледат да минават между капките. Последните наистина понякога ми лазят по нервите. Но ако го покажа, това само ще напрегне допълнително атмосферата в службата.

Източникът на неговата свръхдобросъвестност стана ясен, след като го попитах за детството му.

– А каква беше атмосферата в родния ти дом? Усещаше ли обич?

– Да. Баща ми се гордееше със сестра ми и мен, с нещата, които постигаме в живота. Тя е учителка. Татко беше инженер, а аз, разбира се, следвах неговите стъпки. Дипломирах се и баща ми истински се зарадва, че съм се изучил за самолетен инженер.

– Обичта няма нищо общо с постиженията. Нея просто я има, независимо какво правиш, защото родителите емоционално са свързани с детето си. Ти ми отговоряш, намесвайки образованието си. Защо така?

– Ами татко винаги е бил горд с нас.

– Какво можеш да ми кажеш за майка си? Тя как проявяваше своята привързаност?

– Не беше от най-обичливите. Но пък ние обичахме родителите си. Смятам, че те ни дадоха добро възпитание. Израснахме в стабилен дом.

Около един процент от пациентите с рак на гърдата са мъже. Емоционалните им предистории са аналогични с тези на жените, които страдат от същата болест.

Дейвид Йендъл е полицай от Торонто и четири пъти е заболявал от рак – на бъбреците, на гърдата и два пъти на пикочния мехур. В неговото детство също липсвала родителска обич. Роден е през 1936 година и бил само на три, когато избухва Втората световна война. Сестра му се ражда през 1940 г.

– Баща ми беше хамалин, а майка ми работеше в шоколадовата фабрика. Израснах през войната и реално не се виждах много с родителите ми. Със сестра ми трябваше да се наглеждаме самички по цял ден, докато майка ни се върнеше.

– Значи от съвсем невръстно дете си свикнал да се грижиш за сестра си?

– Да.

В спомените на Дейвид бракът на родителите му не бил от щастливите:

– Между тях нямаше любов. Татко правеше каквото си иска, същото беше и при майка ми. Почти всяка вечер той излизаше да играе билярд с приятели. А към майка ми не изпитвах особено уважение. Натоварваше ме с непосилни за мен задължения. Предполагам, че съм разочарование за нея. Тя се възприемаше за доста по-съвършена, отколкото беше в действителност. Семейството ни беше от работническата класа, както и целият ни род, но майка винаги се докарваше пред хората, че сме с нещо повече от останалите. Трябваше да отговаряме на измислените ѝ стандарти.

– В детските си години имаше ли с кого да си споделяш, когато си се чувствал разстроен, неразбран или несигурен?

– Всъщност нямаше такъв човек. Татко вечно отсъстваше, а за нищо на света не бих се обърнал към майка ми, защото знаех, че просто ще ме отреже с любимата си реплика: „О, не ставай смешен!“ Не можех да реагирам остро на родителите ми. Такова нещо беше изключено в ония времена. Свикнах да задържам целия гняв в себе си.

В британско проучване от 1974 година най-честата посочена характеристика на пациентите с рак на гърдата е „прекомерно потискане на гнева“. Изследването обхваща 160 жени, дошли една след друга за биопсия. Всички те преминали през задълбочено интервю пред психолог и попълнили въпросник. За по-голяма достоверност на получените данни отделно са интервюирани и съпрузите или други членове на семействата им. Тъй като психологическите тестове са направени преди биопсията, нито пациентките, нито специалистите са знаели окончателната диагноза.

Ето по-пълен цитат от авторите:

„Най-важното ни откритие беше съществуването на значителна връзка между рака на гърдата и поведенческия модел в зряла възраст по отношение на емоциите. В повечето случаи става дума за прекомерно потискане на гнева, а при жените над четиридесетте се наблюдава потискане и на други чувства.“7

Друго проучване от 1952 година стига до подобни заключения. Пациентките с рак на гърдата са проявявали „неспособност да реагират адекватно с гняв, агресивност или враждебност (заради което, респективно, прикриват чувствата си с любезност)“. Авторите усетили как жените, които имат някакви неразрешени конфликти, „се самоубеждават, че проблемите им не съществуват и демонстрират озадачаваща самоотверженост“.8

Доктор Сандра Ливай и нейните сътрудници от Американския национален институт за изучаване на рака установили, че има връзка между активността на NK-клетките и поведенческите особености на пациентите с рак на гърдата:

„Потискането на гнева и пасивното, търпеливо отношение към дразнителите, както изглежда, имат своите рискови последици за организма.“9

Рискът от рак се увеличава по простата причина, че задържането на негативните емоции води до излагане на повече физиологичен стрес. Ако хората не са способни да различават дразнителите или ако не правят нищо, за да се защитават от тях, вероятността това постепенно да ги разболее е голяма. Нека си припомним, че стресът е телесното противодействие на дадена заплаха – физиологична или емоционална – независимо дали дадената личност я осъзнава.

„Естествено и аз, като всеки човек, който току-що е разбрал, че има рак, веднага се запитах: С какво го заслужих? Защо точно на мен? Нещо лошо ли съм направила? Мислих и премислях тези въпроси. Туморът като че ли беше сбъркал адреса. Кърмих децата си до втората им година. Пушила съм малко, само в пубертета. Не пия. Правя гимнастика. Следя да не ям много мазнини. Определено беше станала някаква грешка.“

Това са думи на Ана, майка на три деца, която е преминала четиридесетте. Открили ѝ подозрителната бучка преди осем години. Тя носи един от гените, свързвани с рак на гърдата. Дори при нищожното изключение от случаи, при които предразположеността се явява решаващ фактор за заболяването, само по наследствеността не може да се разбере кой ще се разболее и на кого ще му се размине. ДНК тестовете са показали, че Ана е получила проблемния ген от баща си. Другите ѝ роднини обаче, които също го носят, са здрави. Тя е убедена, че стресът е в дъното на всичко.

Първият ѝ съпруг, някакъв бизнесмен, изобщо не зачитал чувствата ѝ. А към края на брака им дори си позволявал да я бие.

„Ако все пак ме попитат защо имам рак, ще кажа, че съм си го заслужила, защото позволих да бъда унищожена в този брак. Не един и два пъти съм била на крачка да се самоубия… Нямах никакво себеуважение. Само го питах: Доволен ли си от мен? Обичаш ли ме още? Сякаш бях омъжена за майка ми. Да, той беше същият като нея. За тях все бях далеч от съвършенството. Когато се замислям за тези неща, се чудя как съм могла да търпя. Доста съм плакала пред терапевти, щом започна да се връщам в спомените си. Плача и се питам как съм могла да причиня тези неща на душата си. Точно така – на душата ми! Наранявах своята същност. Това, струва ми се, доведе и до онази болка в тялото ми. Мина време, преди да осъзная, че от мен не беше останало почти нищо. Изписаха ми да взимам по осем различни хапчета на ден… за депресията, нервите, безсънието, болежките и храносмилането. Бях изправена пред избора, че или ще умирам, или е време да се стягам. В онзи момент чувството за самосъхранение надделя и избрах да се боря.“

Ана е досущ като жените, описани в проучването от 1952 година, които „демонстрират озадачаваща самоотверженост“. Тя е единствената от децата на родителите си, която е поела отговорността за своя баща. Той е преминал осемдесетте.

— Възползва се от добродушието ми. Чувствам се ужасно, когато го застигат неприятности. Става ми гузно, щом ми се обади и каже: „Толкова съм самотен днес. Не знам къде да отида и какво да правя.“ Сестра ми, която е голяма кучка, веднъж ми рече: „Това си е негов проблем. След като няма някакви задължения, би могъл да върши каквото си ще.“ Направо щях да припадна преди година и половина, когато го помолих да остане на платени грижи в болницата. Тогава беше хоспитализиран, а аз стоях неотлъчно край него – час след час, минута подир минута. Той се възстанови, обаче аз бях на предела на силите си от грижите за него. Тъкмо ми бяха съобщили и диагнозата. Увещавах го: „Татко, имам рак и се налага да направя нещо за себе си. Няма да мога да бъда постоянно край теб. Моля те, остани тук за около месец.“ Някъде на това място се разплаках, може да се каже, че съм ревлата в семейството. А той ми отвърна: „Не. Откъде-накъде? Не искам.“ Намесиха се социалният работник и личният му лекар, които бяха с мен. Опитаха да го убедят: „Господине, на никого не би му харесало да бъде сам като в старчески дом. Но бихте могли да приемете заради дъщеря си, нали? Вижте я как плаче, в момента тя наистина изживява труден период. Налага се да прекара известно време със съпруга си насаме и да си почива.“ Но баща ми беше категоричен: „Не, няма да остана! Откъде-накъде?“ Когато ми направиха двойната мастектомия, помолих брат ми и сестрите ми да го гледат. Обясних им, че за няколко месеца няма да съм способна да се грижа за него, защото трябва да се възстановя. Няколко дни по-късно татко пак беше у нас, защото те го бяха зарязали. На никого не му пука за мен.

— Нагърбила си се с ролята да бъдеш майка на баща си. Точно затова те възприемат като даденост. Майките са като света, в който живеем. Тяхно задължение е да са вечно наоколо и да даряват с блага.

— Съвършено вярно. Брат ми също ме възприема така – и за него съм като майка. Даже децата са го усетили, защото щом се обади у дома, ме викат с думите: „Чичо Дон е на телефона, сигурно пак има неприятности.“ Той изпада в депресии. Любовните му връзки са едни, не е за разправяне. Денонощно е вкъщи, когато има някакъв проблем. А после с месеци не отговаря на обажданията ми. Не обичал да го безпокоят. Киснеше у нас и през целия период, през който ходех на химиотерапия. След като всичко приключи – и операциите, и химиотерапията – седнахме да си поговорим. Исках да му намекна нещо пределно ясно. Казах му: „Дон, искам да направиш нещо за мен. Когато започна да ходя в клиниката за контролните прегледи, бих желала да се интересуваш за резултатите. Това е много важно за мен… да ме питаш за състоянието ми.“ Той се облегна назад и ми вика: „И аз искам да направиш нещо за мен…“ След което поиска съвет как да си върне някакво момиче, което го беше зарязало. Седях насреща му и си мислех как нищичко не е разбрал. Така че си прав, в онзи миг осъзнах, че съм майка на всички им.“

Ана винаги имала усещането, че майка ѝ не я харесва, а предпочита по-голямата си дъщеря.

— Нямах майка. Като цяло тя не ме харесваше и странеше от мен, което ме накара да се вкопча за баща ми. Децата много добре осъзнават, че се нуждаят от родител. За капак татко ме обичаше не както трябва.

От пубертета нататък Ана забелязала, че баща ѝ отправя неприкрити, похотливи погледи към нея, в частност гърдите ѝ.

— Знаех го, но през целия си живот го отричах… поне до момента, в който започнах терапия. Въпреки че не предприе някакви действия, определено му се искаше. Зяпаше ме. Долавяше се една особена сексуална енергия. Още на дванадесет години бях свръхчувствителна към мъжкото поведение. За една млада жена е твърде тежко да подозира баща си в разни работи. Господи, бях склонна да си измисля безброй неща, за да се убедя, че най-вероятно си внушавам. Да вземем и сестра ми… Тя за нищо на света не се показваше по тениска пред него. Баща ми май е единственият, който не знае, че отстраниха и двете ми гърди. Не съм му го казвала. Мисля, че няма кой да го информира. Знае само, че са ми правили операция, свързана с рака. Подпитвал е Стив (вторият съпруг на Ана) дали болестта ми е свързана с гърдите. Макар и завоалирано, Стив е потвърдил. Към мен не се е обръщал за подробности. По време на химиотерапията даже се държеше пренебрежително и гадно. Веднъж стоеше на прага на дома ми и вика: „Върви си сложи перуката, че не си хубава така.“ Отвърнах му: „Знаеш ли какво ще ти кажа? Аз съм много, много болна. Трябваше да се дотътря от леглото, за да ти отворя вратата.“ Само дето не му го казах като сега, а истерично. Наскоро го карах с колата към неговата къща, а той ми заяви: „Трябва да говоря с теб за нещо. Знам, че това не е за пред теб, но няма с кого друг да го споделя.“ И почна да ми обяснява как е на осемдесет и две години, как приятелката му отказвала да прави секс с него и как мъжете имали нужди. На последното всъщност ме научи много отдавна. Твърдеше, че една жена никога не трябва да отказва секс на съпруга си, защото той имал право да потърси ласки другаде. Задължение на жените било да задоволяват мъжете си. Разправяше ми в колата за гаджето си, за нуждите си, за плановете си, а аз през цялото време си мислех колко нередно е да говори такива неща пред дъщеря си.

— Имай предвид, че винаги можеш да кажеш: „Татко, не искам да слушам тия работи.“

— Но това би го засрамило. Ще се почувства неудобно и ще помисли, че е сгафил. Ще се чувствам гузна, ако го обидя. А и никога не съм изричала „не искам“. Това са ми чужди думи. По-скоро бих излъгала хората, няма да им отговарям на позвъняванията, бих ги заблудила, че отивам да живея в Тибет, но няма да кажа „не искам“. А когато не ми хрумва лъжа, просто оставям помията да се излее връз мен.

Връзката между преживяванията в детството и стреса в зряла възраст се заобикаля от толкова много учени в продължение на десетилетия, че човек започва да се чуди дали недоглеждането не е умишлено. Хората с проблемно детство може и да не се сблъскват с по-сериозни пречки от останалите, но способността им да се справят с неволите е осакатена при възпитанието. Стресът не се появява във вакуум. Едни и същи външни дразнители оказват съвсем различни въздействия у отделните индивиди. Смъртта на обичан роднина ще бъде приета по един начин от някой, който е стабилен емоционално и с любящ партньор, а съвсем различно от друг, който е самотен или, подобно на Ана, се е измъчвал с хронична вина за нещо от миналото.

Бети Форд – бивша първа дама на САЩ – е сред пациентките с рак на гърдата, които вероятно не биха попълнили искрено въпросниците на психолозите в частта, засягаща детството. Госпожа Форд смело описва в автобиографичната си книга „Периодите в моя живот“ как се предала на алкохолизма си и как после решила да се лекува след намеса на роднините. Не по-малко откровена е също в главата, разглеждаща появата на тумора и последвалото лечение. Що се отнася до спомените от детството обаче, тя отказва да свали розовите си очила.

Това е типично за хората, които потискат чувствата си, за да опазят представата си за идилични отношения с родителите. Бети Форд сключва брак със свестен, но амбициозен политик. Кариерата му не само контролира и нейния живот, но ги лишава от пълноценни съпружески отношения. Тя пише:

„Вероятно съм подтикнала и мъжа ми към пиенето. Той беше толкова резервиран човек, че дори се затрудняваше да ми се обясни в любов. Предложи да се венчаем с думите: „Би ми харесало да станеш моя жена“.“

В продължение на много години тя била измъчвана от болки ниско в кръста. Диагнозата се оказала остеоартрит. Поглъщала обезболяващи и успокоителни, както и немалко алкохол, за да облекчи физическите и емоционалните си страдания. Форд се описва като неуверена и неспособна да отстоява позициите си:

„Бях убедена, че колкото повече Джери се издигаше, толкова по-невзрачна ставах аз. Колкото повече допусках да се превърна в изтривалка – точно такава бях за децата – толкова повече ме завладяваше чувството на самосъжаление. Нима съм едно нищо на тоя свят? Мисля, че никога не съм се имала за значима. Обучението ми при Марта Греъм10 не даде кой знае какви резултати. Имах талант да танцувам, но не станах велика танцьорка. Вярата ми в собствените умения винаги е била колеблива. Не приемах, че хората могат да ме харесват такава, каквато съм. Ниското ми самочувствие идваше и от това, че нямам диплома от колеж. Бях необразована. Не бях добра като Павлова.11 Не бях дори наполовина достойна жена като майка ми. Съпоставях себе си с недостижими величия, като винаги се оказваше, че съм далеч от тяхното съвършенство. Подобна равносметка действа като трамплин към алкохолизма. Майка ми беше чудесна – силна, мила, с железни принципи и никога не ме е разочаровала. Тя беше перфекционистка и се опитваше да направи такива и нас, децата. Никога не ни обременяваше с проблемите си, а сама се справяше с тях. Беше ми модел за подражание. Когато разбрах, че не мога да се справям с моите проблеми, изгубих уважение към себе си. Колкото и да се мъчех, не можех да надскоча възможностите си.“12

Бившата първа дама сякаш е сляпа за собствените си откровения. Нейният характер и способността ѝ да се справя със стреса са били оформени през детството при отношенията с майката, а несъмнено и с бащата, за когото тя почти нищо не споделя. Не вижда, че капитулацията пред нуждите на съпруга и превръщането ѝ, както казва, в изтривалка са резултат от условията, при които е расла. Потискането на емоциите, суровата самокритика и перфекционизмът – все неща, които Бети Форд е усвоявала още като дете, са нещо повече от „трамплин към алкохолизма“. Те са трамплин и към рака на гърдата.

« Глава 4: „Погребани живи“ | Глава 6: „И ти си част от него, мамо“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. Jill Graham et al., „Stressful Life Experiences and Risk of Relapse of Breast Cancer: Observational Cohort Study,“ British Medical Journal 324; 15 June 2002 [^]
  2. D. E. Stewart et al, „Attributions of Cause and Recurrence in Long-Term Breast Cancer Survivors,“ Psycho-Oncology; March-April 2001 [^]
  3. Sandra M. Levy and Beverly D.Wise, „Psychosocial Risk Factors and Disease Progression,“ in Cary L. Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (New York: John Wiley & Sons, 1988), 77-96 [^]
  4. M. Wirsching, „Psychological Identification of Breast Cancer Patients Before Biopsy,“ Journal of Psychosomatic Research 26 (1982), cited in Cary L. Cooper, ed., Stress and Breast Cancer (New York: John Wiley & Sons, 1993), 13 [^]
  5. C. B. Bahnson, „Stress and Cancer: The State of the Art,“ Psychosomatics 22, no. 3 (March 1981), 213 [^]
  6. Г-н Крю не крие от околните за болестта си. За разлика от жените, които интервюирах, той не искаше да заменям името му с псевдоним [^]
  7. S. Greer and T. Morris, „Psychological Attributes of Women Who Develop Breast Cancer: A Controlled Study, Journal of Psychosomatic Research 19 (1975), 147-53 [^]
  8. C. L. Bacon et al. “A Psychosomatic Survey of Cancer of the Breast,” Psychosomatic Medicine 14 (1952): 453-60, paraphrased in Bahnson, “Stress and Cancer” [^]
  9. Sandra M. Levy, Behavior and Cancer (San Francisco: Jossey-Bass, 1985), 166 [^]
  10. Марта Греъм (1894-1991) – прочута американска танцьорка и хореографка – бел. пр. [^]
  11. Има предвид известната руска балерина Анна Павлова – бел. пр. [^]
  12. Betty Ford, Betty: A Glad Awakening (New York: Doubleday, 1987), 36 [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.