Когато тялото казва „НЕ“ – 3: Стресът и емоционалният усет

Ханс Селие пише в „Стресът на живота“: „между одушевената и неодушевената материя и сред отделните същества съществува постоянно взаимодействие, което е започнало още в зората на живота“1. Отношенията ни с другите хора – особено емоционалните – въздействат във всеки един миг върху биологичните ни функции по безбройни и едва осезаеми начини. Определящите фактори ще разгледаме по-нататък в книгата. Познаването на сложния баланс между нашите психологични процеси, емоции и физиология е решаващо за здравето ни.

„Сигурно ще ви изненадам с това си признание – пише Селие. – Вие може би вярвате, че не е възможна връзка между функционирането на нашите клетки, например при възпаление, и поведението ни в ежедневието. Но аз мисля, че има такава връзка.“2

Въпреки изминалите шест десетилетия от издаването на забележителния труд на Селие и последвалите научни проучвания, влиянието на емоциите върху физиологичните процеси продължава да се подценява. Медицинският подход към здравето и болестите е все така ръководен от идеята, че тялото и разумът са отделни един от друг, а също и от външната среда, в която съществуват. Това погрешно схващане допълнително се утежнява от ограничената и прекалено опростена формулировка на стреса.

Когато тялото казва „НЕ“ – 3: Стресът и емоционалният усет
Медиците обикновено го разглеждат като особено напрегнати, но изолирани събития – например внезапната загуба на работа, разтрогването на брак или смъртта на близък. Наистина, изброените примери са значими и докарват стрес на мнозина, но съществуват и хронични ежедневни дразнители, които могат да бъдат далеч по-коварни и да доведат до дълготрайни и вредни за организма последствия. Стресовете, които се зараждат в самите нас, си взимат дължимото, без това да ни изглежда като нещо необичайно.

За привикналите към високи нива на вътрешен стрес още от най-ранно детство всъщност липсата му предизвиква безпокойство, скука или чувство за непълноценност. Ханс Селие е установил, че е възможно и пристрастяване към стресовите хормони като адреналина и кортизола. За такива хора стресът е нещо желано, а отсъствието му – мъчително.

Когато някой се описва стресиран, той обикновено говори за нервната възбуда, причинена от напрегнати обстоятелства, най-често свързани със службата, семейството, приятелския кръг, финансовото или здравословното състояние. Но опънатите нерви не са определение за стреса, нито пък, ако трябва да сме изчерпателни, се усещат непременно в ситуации на стрес.

Според нашето определение, стресът не е въпрос на субективно възприятие. Той е установима поредица от обективни физиологични процеси в тялото, включващи мозъка, хормоналната и имунната система, а също и някои органи. Както животните, така и хората могат да го изживяват, без да го осъзнават.

Селие изтъква следното:

„Стресът не е само нервно напрежение. Стресови процеси се наблюдават и при низшите животни, а също и при растенията, които нямат нервни системи… Освен това той може да се появи при пациенти под дълбока анестезия, които са в безсъзнание, а дори и при клетъчни култури, отглеждани извън тялото.“3

Също така действията му могат да бъдат доста активни и при лица, които не са под упойка, а напълно будни, но са в капана на несъзнателни емоции или не обръщат внимание на онова, което им нашепват телата им. Стресът може да се задейства, без да води до промени в поведението ни или без да имаме субективна осъзнатост за съществуването му. За това свидетелстват експериментите с животни и проучванията сред хора.

Какво все пак е стресът?

Селие е ученият, който налага думата с днешното ѝ значение. С насмешка описва как “der stress”, “le stress” и “lo stress” са навлезли съответно в немския, френския и италианския език. Той разбира стреса като биологично явление – поредица от всеобхватни процеси в тялото, независими от това, дали са осъзнати. Стресът предизвиква видими и невидими вътрешни промени, които настъпват, щом организмът усети, че благосъстоянието му е застрашено. Въпреки че нервното напрежение може да се яви като компонент на стреса, човек може да бъде стресиран и без да се чувства напрегнат. От друга страна, е възможно изпитването на напрежение, без да се задейства физиологичният механизъм на стреса.

В търсенето на дума, която покрива значението на физичните промени, които е наблюдавал при експериментите си, Селие се натъква на „термина стрес, който отдавна е в употреба в разговорния английски език, особено като жаргон сред инженерите, със смисъла на сила, действаща срещу съпротивление“. Той дава пример с промените в ремъка, които настъпват след неговото разтягане, и със стоманената пружина, на която се оказва натиск. Част от тези промени могат да се видят и с просто око, но други се забелязват само чрез наблюдение под микроскоп.

Аналогиите, които прави Селие, чудесно илюстрират главната идея – че силният стрес настъпва, когато изискванията към тялото станат твърде големи и то вече не може да ги понесе. Ремъкът се къса с плющене, а пружината се деформира. Активирането на стреса може да бъде предизвикано от физически проблем като инфекция или нараняване. Той може да дойде и след емоционална травма или само от заплахата за такава, била тя реална или въображаема. Последиците от стреса настъпват и когато опасността е извън съзнателните възприятия на човека или той си мисли, че е стресиран по „добър“ начин.

Преди няколко години на 47-годишния инженер Алън му поставили диагнозата рак на хранопровода. Той говори именно за „добър стрес“, докато описва своя тъжен и самотен живот през годината преди да открият злокачествените образувания. Този „добър стрес“ не само го съсипал здравословно, но отклонил и вниманието му от болезнените проблеми, които също били постоянен фактор за назряващата бъркотия в организма му.

Долната част на хранопровода му била отстранена заедно с горната част на стомаха, тъй като туморът успял да се разпространи и там. Ракът засегнал и няколко лимфни възли извън корема, затова Алън трябвало да премине през пет курса химиотерапия. Белите му кръвни телца така намалели, че още един курс щял да го убие.

Шокът от диагнозата бил огромен, тъй като мъжът не пушел и не пиел, а винаги смятал, че води природосъобразен живот. От дълго време обаче си мислел, че има „слаб стомах“. Често страдал от лошо храносмилане и парене, което е симптом за попадането на стомашни киселини в хранопровода. За разлика от стомаха, повърхността на хранопровода не може да издържа на постоянното къпане с разяждаща солна киселина. Една мускулна клапа между двата органа и сложен неврологичен механизъм следят за нормалното преминаване на храната от гърлото към стомаха, без да позволяват на киселините да се изкачват нагоре. Когато тази система хронично не функционира нормално, се уврежда повърхността на хранопровода, правейки го предразположен към злокачествени образувания.

Алън не обича да се оплаква и само веднъж споменал пред лекари за стомашните си проблеми. Той мисли бързо, говори бързо, въобще прави всичко бързо. Всъщност беше убеден, при това напълно, че лошото му храносмилане се дължи на навика да хапва на крак. Но прекаленото отделяне на киселини заради стрес и недобрият контрол от страна на автономната нервна система също играят роля за неговото заболяване. Както загатва името, автономната част на нервната система е извън съзнателното ни управление. Тя е отговорна за много от самостоятелните функции на тялото: сърдечния ритъм, дишането и мускулните контракции на вътрешните органи.

Попитах Алън дали е чувствал стрес в периода преди да му поставят диагнозата. „Да. Бях подложен на стрес, но той се дели на два типа. Има лош стрес и добър стрес.“

Според неговата преценка, „лошият стрес“ идвал от липсата на пълноценни интимни отношения с Шели, за която е женен от десет години. В това той вижда и основната причина двамата да нямат деца.

„Просто тя си има някакви много сериозни проблеми. Неспособна е да отвръща на ласките и романтичните ми жестове, затова не получавам всички онези неща, от които се нуждая. Постепенно загубих надежда за брака ни, а кулминацията беше появата на рака. Винаги съм усещал, че тази мъка ме поболява.“

А „добрият стрес“, според виждането на Алън, идвал от службата му. През последната година преди да открият тумора му той работел по единадесет часа на ден и по седем дни в седмицата. Попитах го дали някога е отказвал нещо.

– Никога. Даже обичам да ме молят за услуги. Рядко съм съжалявал, че се отзовавам. Харесва ми да върша това-онова, да съм ангажиран. Само да ме потърсят и съм насреща!

– Ами след като се разболя?

– Научих се да отказвам. Постоянно казвам „не“. Живее ми се! Мисля, че да се научиш да казваш „не“ е важно за оздравяването. Преди четири години ми дадоха 15 процента шанс за оцеляване. Направих съзнателния избор да живея и си поставих срокове от пет и седем години.

– Какво имаш предвид?

– Ако доживея до петата годишнина от операцията, за мен ще е чудо. Иначе този срок ми хрумна съвсем спонтанно. Мисля си обаче, че ще надхитря смъртта и с още две години. А вече след седмата…

– Да не ми намекваш, че след седмата година ще се върнеш към неразумния начин на живот?

– Да, бих могъл. Не знам.

– Правиш голяма грешка!

– Вероятно е така, но друг път ще го обсъждаме. Сега съм добро момче. Ама наистина! Казвам „не“ на всички.

Преживяването на стрес преминава в три компонента. Първият е събитието – физическо или емоционално, – което организмът възприема като заплаха. Това е стресовият фактор, наричан още стресор. Вторият е свързан с анализиращата система, която възприема и интерпретира информацията от стресора. В случая с човешките същества тази анализираща система е нервната, в частност мозъкът. Последният компонент е противодействието на стреса, което може да бъде физиологично или под формата на поведенческо приспособяване към доловената заплаха.

Веднага забелязваме, че определянето на даден стресор зависи от анализиращата система, която му прикача дадено значение. Ужасът от земетресение се възприема като пряка заплаха от много организми, но не и от бактериите. Загубата на работа е далеч по-стресова за един чиновник, който живее със семейството си от месец за месец, отколкото за опитния бизнесмен, който може да превърне всичко около себе си в злато.

От важно значение също са индивидуалният характер и моментното психологическо състояние на човека, когото стресорът атакува. Макар и материално осигурен,  опитният бизнесмен също може да е податлив на жесток стрес при служебен провал, особено ако неговото самочувствие и чувство за пълноценност зависят от положението му във фирмата. Друг човек на негово място не би преживял същата ситуация толкова тежко, ако намира опора в семейството си, контактите с приятели или в стремежа си към духовно усъвършенстване. Загубата на работата за първия ще е огромен проблем, а вторият ще види в събитието шанс за нови благоприятни възможности.

Всяко стресово събитие е уникално към момента, в който настъпва, но има своя резонанс от миналото. Интензивността му и последиците от него зависят от редица фактори, свързани с индивидуалния характер на всеки човек. Това, което определя кое е стрес за нас, е въпрос на лично предразположение и нещо повече – на лична предистория.

Селие установява, че стресът засяга преимуществено три типа органи или тъкани в тялото: в хормоналната система видими промени настъпват в надбъбречните жлези; засегнати в имунната система са далакът, тимусът и лимфните жлези; чревните стени на храносмилателната система. При аутопсии на плъхове със стрес се виждат уголемени надбъбречни жлези, свити лимфни органи и възпалени черва. Всички тези последици се причиняват от централната нервна система и от хормоните. В тялото ни циркулират многобройни хормони – разтворими химични вещества, оказващи влияние върху работата на органите, тъканите и клетките. Произвеждат се в жлезите с вътрешна секреция, а чрез кръвообращението достигат до даден орган и оказват влияние върху работата му. При заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин – освобождаващ хормон (CRH), който изминава краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция, закрепена за костите в основата на черепа. Стимулирана от CRH, хипофизата на свой ред отделя адренокортикотропен хормон (ACTH). Кръвта пренася ACTH до надбъбречните жлези, които са малки органи, скрити в мастната тъкан върху бъбреците. Там ACTH стимулира производството на хормони от кората на надбъбречните жлези. Така се стига до секрецията на кортикоидни хормони (от “cortex” – кора), като най-важният от тях е кортизолът. По един или друг начин той въздейства на почти всяка тъкан в тялото – от мозъка до имунната система и от костите до червата.

С помощта на кортизола работи и безкрайно сложната система, извършваща физиологични проверки и балансиране, чрез която тялото организира своята реакция на стреса. Първата задача на този хормон е да ограничи противодействието на стреса, като понижи имунната активност и я поддържа в безопасни граници.

Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези се нарича ендокринна ос. Тя е центърът на телесния стресов механизъм. Участва в много от хроничните състояния, които ще разгледаме в по-нататъшните глави. Тъй като хипоталамусът и мозъчните центрове, които обработват емоциите, имат двупосочна комуникация помежду си, емоциите упражняват директното си влиянието над имунната система и органите именно чрез ендокринната ос.

Според Селие уголемяването на надбъбречните жлези, свиването на лимфоидната тъкан и язвите по червата се дължат на завишеното влияние на ACTH върху надбъбречните жлези, потискащия ефект на кортизола върху имунната система и способността му да допринася за образуването на язви по червата. Много пациенти, които взимат лекарства със съдържание на кортизол за проблеми като, да речем, астма, колит, артрит или рак, са изложени на риск от стомашно-чревно кървене. Затова може да се наложи да взимат и други медикаменти за предпазване от появата на язва. Именно кортизолът е една от причините при хроничен стрес да сме по-податливи към това заболяване, но той сериозно допринася и за изтъняването на костите. При депресираните хора този хормон се произвежда в големи количества, вследствие на което, особено при стресирани и потиснати жени в постменопаузата, може да се стигне до развитието на остеропороза.

Разбира се, това повърхностно описание на последиците от стреса е неизчерпателно, тъй като той включва в себе си и засяга практически всяка тъкан в тялото. Както отбелязва Селие, „дори непълното скициране на противодействието на стреса ни принуждава да споменем мозъка и нервите, хипофизата, надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносната система, съединителната тъкан, щитовидната жлеза, черния дроб и белите кръвни телца, но също и да посочим разнообразните взаимоотношения между тях“4. Стресът въздейства върху много клетки и тъкани в имунната система, които не са били добре изучени по времето, когато Селие е правил новаторското си проучване. Немалка роля в реакцията на организма към заплахата играят още сърцето, белите дробове, скелетните мускули и емоционалните центрове в мозъка.

За да се запази вътрешното ни равновесие, е нужно адекватно противодействие на стреса. Това противодействие няма универсални характеристики. Може да се задейства като отговор на всяка атака – физична, биологична, химична или психологична – но и само при съзнателното или несъзнателно усещане за някаква заплаха. Същността на заплахата представлява дестабилизацията на хомеостазата – състоянието на дадена система (например човешкия организъм), при което отделните елементи запазват относително стабилно равновесие и функционират нормално. За улеснение на противодействието, било то борба със заплахата или бягство от нея, кръвта се пренасочва от вътрешните органи към мускулите, а сърцето започва да я изтласква по-бързо. Мозъкът се съсредоточава върху опасността, като забравя за глада или сексуалния нагон. Енергийните запаси се мобилизират под формата на захарни молекули. Имунните клетки трябва да бъдат активирани, а с тази задача се заемат адреналинът, кортизолът и други вещества.

Всички тези действия трябва да се извършат в сигурни граници: твърде много захар в кръвта ще причини кома; прекомерно активната имунна система ще произведе химикали, които са токсични. И така, противодействието на стреса може да се разбира не само като реакция на тялото към заплаха, но още и като опит да се опази хомеостазата.

По време на една конференция за стреса, проведена в Националния здравен институт (САЩ), учените използваха определение за стреса, което го разглежда като „състояние на дисхармония или застрашена хомеостаза“5. Според това определение, стресорът е „заплаха, реална или въображаема, която може да наруши хомеостазата“6.

По какво си приличат стресорите?

В същността си всички те представляват липсата (или опасността от изгубване) на нещо, което за организма е необходимо за неговото оцеляване. Например тревогите за прехраната са сред главните от тях. Конкретно при хората не по-маловажни са терзанията около загубата на романтичен партньор. Ханс Селие пише:

„Може да се каже без колебание, че за човека най-значителните стресори са емоционалните.“7

В научната литература са установени три фактора, които по правило водят до стрес: несигурността, недостигът на информация и загубата на контрол8. И трите присъстват в живота на страдащите от хронични заболявания. Мнозина се заблуждават, че владеят положението, а впоследствие установяват, че решенията и поведението им са били диктувани от непознати за тях сили в продължение на много, много години. Забелязвал съм го и при себе си. При някои хора именно болестите са онова, което разбива напълно илюзиите, свързани с контрола.

58-годишната Габриел членува в дружество на болните от склеродермия. Естествено големите ѝ очи изглеждат особено изразителни, тъй като кожата на лицето около тях е силно изпъната. Усмихва се като едва приплъзва устни по съвършено белите си зъби. Има тесни пръсти на ръцете, блестящи и полупрозрачни като восък, тъй характерни за склеродермията. Но по няколко от тях личат и пораженията от ревматоидния артрит. Изкривени са встрани по средата и са подпухнали около ставите.

Габриел научава за склеродермията си през 1985 година. Началото на болестта обикновено е бавно и коварно, но при нея първите симптоми се появили с нетипична внезапност, което вероятно се дължи на комбинирането им с по-осезаемия ревматоиден артрит.

– Около една година бях много, ама много болна – спомня си тя. – Първите пет или шест месеца едва успявах да стана от леглото. Костваше ми неимоверни усилия да се надигна, защото ме прорязваше болка във всяка става. Пиех едни противовъзпалителни и силния обезболяващ препарат Тиленол, но те ми действаха само за по три или четири седмици. След това трябваше да търся и опитвам заместители. Не можех да се храня. За пет седмици отслабнах с 14 килограма. Тежах само 41 кила. Чела съм в разни статии, че хората, които се разболяват от склеродермия, винаги са изпитвали нужда да държат всичко под контрол. Цял живот съм била независима и сама съм се грижила за всичко. А сега с тая болест съм напълно безпомощна.

Може да изглежда парадоксално, че стресът – един физиологически механизъм, жизненоважен за оцеляването – е причинител и на болести. За да разсеем това привидно противоречие, трябва да посочим разликата между двата вида стрес. Той бива остър и хроничен. Първият представлява незабавното и краткотрайно противодействие на тялото ни спрямо дадена заплаха. А вторият се характеризира със задействането на стресовите механизми за по-продължителен период, през който сме изложени на стресори, които не могат да бъдат избегнати, защото не ги разпознаваме или защото нямаме контрол върху тях.

Работата на нервната система, производството на хормони и имунните промени спомагат да превъзмогнем внезапната опасност чрез навременно противодействие. Природата е направила така, че тези биологични процеси могат да се адаптират към критичните моменти. Но едни и същи реакции срещу стреса, възобновявани отново и отново, без да разрешават проблема, стават вредни и са способни да доведат до трайни щети в организма. Например хроничното увеличение на адреналина води до високо кръвно налягане, което пък уврежда сърцето.

Изписана е изчерпателна литература за разрушителното влияние на хроничния стрес върху имунната система. В едно проучване се съпоставя активността на имунните клетки, наричани NK-клетки (от natural killers – естествени убийци), при хора от две групи – експериментална и контролна. В първата били включени брачни партньори, които се грижили за половинките си, страдащи от болестта на Алцхаймер. Лицата от контролната група били близки по възраст и общо здравословно състояние с тези от другата.

NK-клетките са като войници на фронта. Те се сражават с инфекциите и рака, като атакуват навлизащите чужди микроорганизми и унищожават клетките със злокачествени мутации. При хората от екперименталната група активноста на NK-клетките била значително потисната, включително при онези брачни партньори, на които половинките им починали преди три години. Отбелязано е, че имунната система била засегната най-много при лицата, които не са получавали подкрепа от близки и приятели, подобно на самотните студенти, които най-често имат проблеми с имунната система покрай стресовите изпитни сесии.

Успоредно проучване със същите две групи разглежда ефикасността от имунизацията срещу грип. Оказало се, че 80 процента от хората в контролната група развили имунитет срещу вируса, докато при експерименталната успехът бил само сред 20 процента. Проблемите покрай непрестанните грижи за съпруг или съпруга с болестта на Алцхаймер са ги направили податливи към вирусно заболяване9. Изследването показва още, че стресът влияе и върху възстановяването на тъканите. Нараняванията на хора от експерименталната група заздравявали средно с девет дни по-бавно. По-високите нива на стрес предизвикват завишено отделяне на кортизол, а той пък понижава активността на клетките, отговорни за зарастването на рани.

Студенти по стоматология участвали в друг опит, при който на два пъти върху небцето им умишлено било причинено нараняване – веднъж преди сесия, а после и през ваканцията. При всички без изключение раничката заздравяла по-бързо през лятото. Заради стреса от изпитите белите им кръвни телца били с потиснати функции.

Често наблюдаваната връзка между стреса, занижения имунитет и заболяванията води до тъй наречените „болести на адаптацията“. Терминът отново е въведен от Ханс Селие. Макар и спорно, незабавното противодействие е било наложително в една далечна ера, когато хората трябвало да се борят с дивата природа, хищниците и други опасности. В цивилизованото общество обаче продължаваме да реагираме остро на различни обстоятелства. А това не винаги е необходимо, тъй като вече не се сблъскваме с някогашните смъртоносни заплахи за съществуването ни. Физиологичните механизми на тялото се задействат в несъответствие с условията, което води до заболяване.

Това може да се каже и другояче. Защитните ни механизми съществуват и до днес по същата причина, поради която еволюцията ги е създала – да ни помагат да оцеляваме. Междувременно обаче сме изгубили способността да усещаме сигналите на телата си, които ни известяват за наличието на проблеми. И докато организмът ни реагира на стреса, съзнанието ни не забелязва какво се случва. Поради това оставаме в стресовата ситуация, като имаме съвсем малка или нямаме никаква представа за пораженията, които получаваме.

Както отбелязва Селие, характерните стресори в живота на повечето съвременни хора – или поне на тези от индустриалния свят – са свързани с емоциите. Подобно на лабораторните животни, които не могат да избягат, така и хората се озовават в капана на злободневните си проблеми и модели на поведение, които са пагубни за здравето им. Колкото по-развита икономически е една държава, толкова по-откъснати са нейните жители от вътрешния си свят. Вече не сме наясно какво се случва в телата ни, а така няма как да реагираме адекватно, за да се предпазваме. Стресът ни изяжда живи, но не защото днес няма с какво да ни е полезен, а защото вече нямаме усета да разпознаваме сигналите му.

Често говорим за емоции, без да имаме точна представа за същността и значението им. Както стреса, така и те се делят на няколко вида. Психологът Рос Бък различава три нива – Емоции I, Емоции II и Eмоции III – класифицирани според степента, с която ги осъзнаваме.

Емоции III представляват субективното възприятие на даден човек за самия него. С други думи, как се чувства. В тази категория влиза осъзнатото моментно психическо състояние, било то на гняв, радост или страх, както и съпътсващите го усещания в тялото.

Емоции II обхващат чувствата, които другите забелязват у нас, без ние да го съзнаваме. Ключова роля играе езикът на тялото – „невербалните сигнали, маниерите, интонацията, жестовете, мимиките, докосванията и дори бързината, с която се извършва дадено действие, или забавянето между отделните думи в речта. Те могат да са от особено значение, макар често извършителят им да не го съзнава“10. Нормално е човек да не си дава сметка за емоциите, които предава, но те безпогрешно се разчитат от хората около него. Емоции II са тези, които най-силно засягат другите, независимо от намеренията ни. Типичните за това ниво са и чувствата на децата. Те най-трудно се толерират от родителите, особено ако предизвикват твърде много безпокойство или раздразнение. Доктор Бък отбелязва, че децата, на които са били налагани забрани или наказания за проявата на определени емоции, в зряла възраст ще придобият навика да потискат същите тези емоции или други, подобни на тях. Самоцензурирането служи като предпазна мярка срещу срама или опасността от отхвърляне.

„В такива случаи губим усета да се опознаваме чрез емоциите си – пише Бък. – Човекът, лишен от тази си дарба, в бъдеще няма да знае как да владее ефективно чувствата и желанията си. Резултатът ще бъде форма на безпомощност.“11

Публикациите на тема стрес изобилстват от доказателства, че реалното или въображаемо усещане за безсилие е силен стресов фактор. Придобитата безпомощност е психологическо състояние, при което човек не се опитва да излезе от стресовата ситуация, въпреки че има физическата възможност да го направи. Хората често се озовават в подобно положение. Вкопчват се в непълноценна или дори унизителна интимна връзка, работят сред непосилен стрес в службата или робуват на преходна мода – все неща, които ги ограбват от истинската им свобода.

Емоции I обхващат физиологичните процеси, които настъпват при остра реакция на дадена заплаха и са свързани с работата на нервната система, отделянето на хормони и имунологичните промени. Тези процеси не подлежат на съзнателен контрол и не могат да се наблюдават отстрани. Те просто се случват. Тях ги има и без да са субективно осъзнати или външно изразени. Адаптивни са към ситуациите на остър стрес, но стават вредни, когато се задействат за продължителни периоди, а опасността не може да се преодолее или избегне по никакъв начин.

Рос Бък пише, че „самоусъвършенстването включва и придобиването на емоционален усет, който се изразява в способността да се отнасяме адекватно и с разбиране към собствените си чувства и желания“12. За целта се предполагат качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ – реално да не показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да не говорим, че „не бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата често чуват в комбинация с общоприетата идея, че рационалното е обратното на емоционалното. В нашата култура си имаме даже идеализиран образ на рационалността – героят г-н Спок от „Стар Трек“.

Емоционалният усет изисква от нас:

– способноста да анализираме чувствата си, като така можем да научим кога изпитваме стрес.

– възможност да изявяваме чувствата си ефективно, като по този начин отстояваме своите нужди и целостта на личното си пространство.

– умението да различаваме психологичните реакции, отнасящи се до настоящето, от онези, представляващи остатъци от миналото. Всичко, което искаме и към което се стремим, трябва да е съобразено с потребностите ни от настоящето, а не с неудовлетворените нужди от детството ни. Ако не правим разлика между сегашно и минало време, ще имаме усещането за някаква загуба или смътна заплаха, която не съществува.

– да следим за неотложните си нужди, които се нуждаят от внимание и посрещане, а не да ги потискаме, за да получим одобрението или благосклонното отношение на други хора.

Стресът настъпва в отстъствието на изброените критерии и води до нарушения в хомеостазата. Когато те са хронични, се стига и до заболявания. Във всяка от индивидуалните истории в тази книга един или повече аспекти на емоциалния усет са били пренебрегвани. Обикновено е ставало по начини, които съответният човек не е предполагал.

Налага се да развием този си усет, ако искаме да се опазим от скритите стресове, които застрашават здравето ни, а също и ако желаем да оздравеем. Освен това е необходимо да поощряваме изграждането му в децата ни, защото той е най-добрата превантивна медицина.

« Глава 2: „Твърде послушното момиче“ | Глава 4: „Погребани живи“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. Selye, The Stress of Life, xv [^]
  2. пак там, 414 [^]
  3. пак там, 62 [^]
  4. пак там, 150 [^]
  5. E. M. Sternberg (moderator), „The Stress Response and the Regulation of Inflammatory Disease,“ Annals of Internal Medicine 17, no. 10 (15 November 1992), 855 [^]
  6. A. Kusnecov and B. S. Rabin, „Stressor-Induced Alterations of Immune Function: Mechanisms and Issues,“ International Archives of Allergy and Immunology 105 (1994), 108 [^]
  7. Selye, The Stress of Life, 370 [^]
  8. S. Levine and H. Ursin, What Is Stress? Psychobiology of Stress (New York: Academic Press), 17 [^]
  9. W R. Malarkey, „Behavior: The Endocrine-Immune Interface and Health Outcomes,“ inXTheorell, ed., Everyday Biological Stress Mechanisms, vol. 22, (Basel: Karger, 2001), 104-115 [^]
  10. M. A. Hofer, „Relationships as Regulators: A Psychobiologic Perspective on Bereavement,“ Psychosomatic Medicine 46, no. 3 (May-June 1984), 194 [^]
  11. Ross Buck, „Emotional Communication, Emotional Competence, and Physical Illness: A Developmental-InteractionistView,“ in J. Pennebaker and H.Treve, eds., Emotional Expressiveness, Inhibition and Health (Seattle: Hogrefe and Huber, 1993), 38 [^]
  12. Пак там [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.