Когато тялото казва „НЕ“ – 1: Бермудският триъгълник

Мери беше обикновена жена, малко над четиридесетте, нисичка, мила и с добри обноски. В продължение на осем години тя беше моя пациентка заедно със съпруга си и трите им деца. Усмихваше се срамежливо и малко се подценяваше. Смееше се често. Когато това младолико лице грейваше, човек нямаше как да не му отвърне със същото. Всеки път, като си спомня за нея, сърцето ми се изпълва с радост и се свива от мъка.

С Мери никога не бяхме разговаряли продължително до появата на първите симптоми на смъртоносната ѝ болест. Започна се уж безобидно – с убождане от игла по пръста, като раничката не заздравяваше с месеци. Проблемът се дължеше на синдрома на Рейно, при който малките артерии на пръстите се свиват и ограничават притока на кислород към тъканите. Понякога се стига до гангрена, какъвто, за съжаление, беше случаят на Мери. Въпреки няколкото болнични лечения и хирургически операции, година след убождането тя започна да умолява лекарите да ампутират пръста, за да я отърват от пулсиращата болка. Изпълниха молбата ѝ едва когато болестта напредна дотолкова, че дори силните болкоуспокояващи бяха безсилни пред постоянните мъки.

Синдромът на Рейно може да се появи и самостоятелно или при други условия. Пушачите са особено застрашени, а Мери беше страстен пушач от юношеските си години. Надявах се, че ако откаже цигарите, това би спомогнало за нормализирането на кръвообращението в пръстите ѝ. След поредица неуспешни опити тя най-сетне превъзмогна порока си.

Когато тялото казва „НЕ“ – 1: Бермудският триъгълник
За съжаление се оказа, че синдромът е бил само предвестник на нещо много по-лошо. На Мери беше поставена диагнозата склеродермия, едно от автоимунните заболявания, сред които са ревматичният артрит, възпаленият колит, системният лупус еритоматозус (СЛЕ) и много други, които не винаги се смятат за автоимунни по начало, като диабета, множествената склероза и може би дори болестта на Алцхаймер. Общото между всички тях е, че имунната система на болния атакува собственото му тяло, като така може да нанесе поражения на ставите, съединителната тъкан или на почти всеки орган – на очите, нервната система, червата, черния дроб или мозъка. При склеродермията (от гръцки: втвърдена кожа) самоубийствените действия на имунната система се изразяват във вкоравяване на кожата и тъканите на хранопровода, сърцето, белите дробове и други органи.

Кое предизвиква този бунт в тялото?

Учебниците по медицина разглеждат проблема изцяло от позицията на биологията. В някои редки случаи за причинители се сочат токсините, а като цяло се смята, че водеща роля има генетичната предразположеност. Медицинската практика се основава на тази изцяло материалистична теория. Нито специалистите, нито аз – нейният семеен лекар, дори сме си помисляли да вземем под внимание какво в личните преживявания на Мери би могло да е довело до това боледуване. Никой от нас не проявяваше любопитство за психологичното ѝ състояние преди появата на проблема и не се питахме как то е повлияло на развитието на болестта и изхода от нея. Ние се занимавахме само със симптомите по тялото – давахме лекарства срещу възпаленията и болката, оперирахме за отстраняване на гангренозната тъкан и за подобряване на кръвния поток, пращахме я на физиотерапия за възстановяване на подвижността.

Един ден интуицията ми подсказа, че Мери трябва да бъде изслушана. Затова ми хрумна да си уговорим едночасова среща, за да може да ми разкаже повече за себе си и живота си. Тя беше напълно откровена. Под нейната смиреност и нерешителност се криеше изобилие от потискани емоции. Оказа се, че Мери е била малтретирана като дете, изоставяна и подхвърляна от едни приемни семейства на други. Тя си спомни как на седем години се е сгушвала с по-малките си сестрички на тавана, докато пияните ѝ осиновители крещяли и се биели отдолу.

„Много се страхувах по онова време – призна тя. – Но бях най-голямата и трябваше да защитавам сестрите си. Мен нямаше кой да ме пази.“

Мери не беше споделяла тези неща с никого, дори със съпруга си, с когото живееше от двадесет години. Тя се беше научила да крие чувствата си за всичко от хората, включително и от самата себе си. Всяка изява на лично мнение, уязвимост или любопитство по време на детството е могла да я изложи на опасност. Нейната сигурност идваше от съобразяването с чуждите чувства и никога с нейните собствени. Беше в клопката на една роля, наложена ѝ като дете, и не съзнаваше, че и тя има право на внимание, да бъде изслушвана и да се грижат за нея.

Мери се описваше като неспособна да отказва. Приемаше за свое задължение да бъде във вечна услуга на другите. Даже когато болестта ѝ стана много мъчителна, предимно се безпокоеше за съпруга си и за порасналите си деца. Дали чрез склеродермията нейното тяло не беше намерило начин да отхвърли това всеотдайно покорство?

Вероятно тялото ѝ правеше онова, което умът не смееше – бореше се с безмилостното задължение на Мери да бъде в услуга на другите, което някога ѝ е било наложено като дете, а сама си беше вменила като възрастна. Предполагах същото и когато писах за нея в първата си статия за медицинската рубрика на “The Globe and Mail” през 1993 г.:

„Ако не се научим да казваме „не“,
тялото ни може да го стори вместо нас.“

За статията се позовавах на медицинска литература, разискваща въпроса за влиянието на стреса върху имунната система. Но схващането, че начините, по които хората се справят с емоциите си, могат да бъдат причина за появата на склеродермия или друго хронично заболяване, е анатема за мнозина лекари. Една ревматоложка от канадска болница беше изпратила язвително писмо до редактора, в което осъждаше както материала ми, така и самия вестник, защото го е публикувал. Според нея съм бил неопитен и не съм направил проучвания.

Не е изненадващо, че специалистите отричат връзката между тялото и съзнанието. Навикът да разцепваме на две онова, което е една цялост, се вижда и в отношението ни към здравето и болестите. Опитваме се да разберем тялото, като го отделяме от разума. Искаме така да гледаме на хората – били те здрави или болни – сякаш съществуват в изолация от средата, в която растат, живеят, работят, играят, обичат и умират. Това са дълбоко вкоренените предразсъдъци на ортодоксалната медицина, които повечето лекари приемат безкритично по време на следването си, а след това ги пренасят и в практиката си.

За разлика от много други науки, медицината тепърва трябва да усвои важния урок за теорията за относителността на Айнщайн. А именно, че гледната точка на наблюдателя обуславя изводите от наблюдението. Както отбелязва чешко-канадският изследовател на стреса Ханс Селие, сборът от предразсъдъците на учения едновременно определя и ограничава онова, което той или тя е способен да открие. Авторът пише в книгата си „Стресът на живота“ следното:

„Повечето хора не осъзнават напълно до каква степен същността на научното изследване и изводите от него зависят от личното гледище на изследователя. Днес, когато науката и учените имат особено важна роля, на този съществен факт трябва да се обърне специално внимание.“1

В това свое откровение Селие, който също е лекар, е казал една истина, която дори днес, повече от четвърт век след написването ѝ, малцина проумяват. Колкото по-профилирани стават лекарите, толкова повече знаят за даден орган, но и толкова по-малко разбират човека, в когото се намира въпросният орган. Хората, които интервюирах за тази книга, ми споделяха почти единодушно, че техните лекуващи и семейни доктори не са се опитвали да разберат личната, емоционалната страна от живота на своите пациенти. Освен това се е долавяло и нежелание от страна на специалистите да се водят разговори на такива теми. След като разговарях с мои колеги за същите тези пациенти, открих, че дори след дълги години на лечение лекарят може да остане изцяло незапознат с живота и проблемите на болния, а да е наясно само с тесните граници на заболяването.

Целта на тази книга е да опише влиянието на стреса върху здравето. И най-вече на скрития стрес, който е във всеки от нас. Той е скрит толкова надълбоко и така се е сраснал с нас, че го чувстваме като неразделна част от себе си. Въпреки че ще изложа много научни доказателства, книгата е насочена за широк кръг от читатели и нейната сърцевина, поне според мен, са индивидуалните случаи, които ще имам възможност да разкажа по-нататък. Осъзнавам, че тези случаи няма да бъдат убедителни за онези, които смятат подобни доказателства за смехотворни.

Трудно е да се отрече огромната полза за човечеството от съвестното приложение на научните методи. Но не всяка съществена информация може да се потвърди при лабораторни или статистически анализи. Не всички аспекти на заболяването могат да бъдат сведени до факти, които подлежат на проверка от втори специалист или по строгите научни методи. Иван Илич пише в своята книга „Предели за медицината“:

„Медицината може да ни каже толкова за същността на оздравяването, страданието и смъртта, колкото химичният анализ може да ни запознае с естетичните качества на керамичното изделие.“

Като отричаме проницателността на хората и техния опит, а се придържаме само към общоприетите знания, сами си налагаме по-ограничения светоглед. Определено имаме какво да наваксаме. Още през 1892 г. канадецът Уилям Ослър, един от най-добрите лекари на всички времена, е подозирал, че ревматоидният артрит, който е свързан със склеродермията, вероятно е болест, причинявана и от стрес. Днешните ревматолози изцяло пренебрегват това прозрение, въпреки че за изминалите 110 години, откакто Ослър е написал своя труд, са събрани доста научни доказателства в негова подкрепа. Ето докъде ограниченият научен подход е довел медицинската практика. Приемайки модерната наука за последната инстанция, решаваща здравословните ни проблеми, ние сякаш бързаме да отхвърлим познанията от по-старо време.

Както е отбелязал американският психолог Рос Бък, до появата на съвременната медицинска технология и на научната фармакология лекарите обикновено са прибягвали до плацебо ефекта. Те са поощрявали вярата на пациента, че има способност за самолечение. За да има добър резултат, докторът е трябвало да изслушва пациента си, да спечели доверието му и да следва собствената си интуиция. Това са качествата, които лекарите изглежда са загубили, откакто привикнахме да се осланяме изцяло на „обективните“ данни, диагнозите на електронни машини и „научните“ методи за лечение.

Затова излиянията на онази ревматоложка не са никак неочаквани. Истински ме изненада едно друго писмо до редактора, което дойде няколко дни след публикацията ми и беше в моя подкрепа. То беше от Ноел Б. Хършфийлд, професор по медицина от университета в Калгари. Той пише:

„Новата научна дисциплина психоневроимунология вече разполага с категорични доказателства, признати от учени от редица области, че съществува тясна връзка между мозъка и имунната система… Съвкупността от емоции у даден човек и отношението му към продължителен стрес действително могат да доведат до различни заболявания, които медицината лекува, без да е способна да обясни произхода им. Такива са склеродермията, както и повечето от ревматичните болести, чревните възпаления, диабета, множествената склероза и безчет други проблеми от всяка област на медицината.“

Изненадващото в това писмо беше съществуването на нова област в медицината. Какво представлява психоневроимунологията? Както се оказа, това е наука за взаимодействията между разума и тялото, а също и за неразрушимото единство на емоциите и физиологията в развитието и живота на човека по време на здраве и боледуване. С тези обезсърчаващо сложни думи просто се казва, че тази дисциплина изучава начините, чрез които психиката ни (разумът ни и съвкупността му от емоции) си взаимодейства с нервната система на нашето тяло. Двете образуват основната връзка с имунната ни система. Новата наука е наричана и психоневроимуноендокринология, за да се наблегне, че ендокринната (хормоналната) система също е част от механизма, чрез който тялото ни изразява даден проблем. Едно новаторско проучване показва как тези връзки работят дори на клетъчно ниво. Ние тепърва откриваме научната основа на онова, което сме знаели преди, но сме забравили, за наше най-голямо съжаление.

През изминалите векове мнозина лекари са разбирали, че емоциите играят ключова роля като причинители на заболявания или пък спомагат за възстановяването на здравето. Те са правели изследвания, писали са книги и са се опълчвали срещу господстващите течения в медицината, но винаги техните идеи, проучвания и теории са изчезвали като в медицински Бермудски триъгълник. Познанията за връзките между съзнанието и тялото, придобити от предишните поколения лекари и учени, са изчезнали безследно, все едно никога не са съществували. В августовския брой на “New England Journal of Medicine” от 1985 г. се казва с типичната академична самонадеяност, че „вече е време да се отхвърлят окончателно фантасмагоричните представи, че болестите са пряк резултат от състоянието на съзнанието.“2

Подобни съждения отдавна не служат за довод.  Психоневроимунологията, за която пише в своето писмо д-р Хършфийлд, се е доказала, въпреки че някои от теориите на тази наука тепърва ще трябва да се борят за място в медицинската практика. Един бегъл поглед към заглавията от библиотеките или към сайтовете в интернет е достатъчен да ни убеди, че количеството на статии, книги и учебници, разглеждащи новите теории, се увеличава лавинообразно. Информацията вече достига до мнозина и чрез романите и списанията. Широката публика в много отношения дори е по-напред с материала, тъй като, за разлика от специалистите, не е обременена от остарели схващания. Например за хората без предварителна подготовка е по-безпроблемно да приемат, че не могат да разделят тъй самонадеяно тялото от съзнанието и че изумителният човешки организъм е нещо повече от някаква си съвкупност на съставни части.

Нашата имунна система не е изолирана от ежедневните ни преживявания. Установено е, да речем, че имунната защита при иначе здрави младежи е потисната по време на тежки изпитни сесии. Още по-вероятни са здравословните проблеми при най-самотните студенти, които са в особено рискова група. Самотата се свързва и с един документиран случай на понижена имунна активност при група хоспитализирани психично болни. Дори да нямаше други примери от подобни изследвания – а има предостатъчно – е редно да се замислим за трайните последици от хроничния стрес.

Напрежението покрай изпити определено е временно явление, но много хора несъзнателно прекарват целия си живот сякаш са под непрекъснатия поглед на властна и претенциозна изпитна комисия, чиито изисквания трябва да бъдат покрити на всяка цена. Не са малко и онези, които, макар и да не живеят сами, имат емоционално неравностойни връзки, не задоволяващи напълно потребностите им. Изолацията и стресът оказват влияние и върху хората, които вероятно са убедени, че водят щастлив живот.

По какъв начин стресът се превръща в болест?

Стресът е сложна поредица от физични и биохимични реакции, задействани от силни емоционални подбуди. От гледна точка на физиологията самите емоции представляват отделяне на електрически, химически и хормонални заряди от човешката нервна система. Емоциите въздействат върху (но също така се влияят от) функционирането на главните органи, целостта на имунната защита и движението на многобройните циркулиращи в организма ни вещества, които определят общото състояние на тялото.

Когато потискаме емоциите си, както Мери е трябвало да прави в детството си, за да се чувства по-сигурна, говорим за задръжки, които обезоръжават защитните сили на тялото срещу болести. Потискането на емоциите, което представлява захвърлянето им от съзнателно на подсъзнателно ниво, разстройва и обърква защитните механизми на тялото. Понякога настъпва такъв безпорядък, че тези механизми от пазители се превръщат в унищожители. През седемте години, през които работех като медицински координатор в отделението за палиативни грижи на една ванкувърска болница, се нагледах на пациенти с хронични заболявания, които изживяваха много сходни емоции с тези на Мери. При нас за терапия идваха и хора с ракови заболявания или такива с прогресивни неврологични проблеми, като амиотрофичната латерална склероза3. Положението и при тях не беше различно.

В частната си практика съм наблюдавал тази закономерност и при болни, които лекувах от множествена склероза, вътрешни възпаления, като колита и болестта на Крон, синдрома на хроничната умора, автоимунни нарушения, фибромиалгия, мигрена, кожни заболявания, ендометриоза и много други заболявания. Общото винаги беше, че във важни сфери от живота си почти всички мои пациенти със сериозни здравословни проблеми не умееха да отказват. Дори някои от тях на пръв поглед да изглеждаха, че са с по-особена индивидуалност и различно минало от това на Мери, скоро ставаше ясно, че под повърхността им неизменно се криеха сподавяни емоции.

Един от тежко болните ми пациенти беше мъж на средна възраст – изпълнителен директор на компания, която продаваше хрущяли от акула като лекарство срещу рак. Самият той имаше рак и по времето, когато го приеха в нашето отделение, болестта беше плъзнала по цялото му тяло. Мъжът продължи да се храни с тези хрущяли почти до деня на смъртта си, но не защото вярваше в лечебните им свойства. Миришеха тъй отвратително, че зловонието им се надушваше отдалеко. Даже не ми се иска да си представям какви са били на вкус. Същият този пациент ми сподели:

„Не мога да ги понасям, но съдружникът ми ще се сърди, ако престана да ги ям.“

Успях да го убедя, че има право да изживее както пожелае последните си дни, без да се чувства лично отговорен за това, че някой може и да му се разсърди.

Вероятността начинът, по който хората живеят, да определя тяхното заболяване е деликатна тема. Например такава връзка между поведение и последвала болест е очевидна при пушачите и рака на белите дробове, въпреки че на шефовете от тютюневата индустрия им е трудничко да я забележат. Но подобни връзки стават труднодоказуеми, когато се отвори дума за емоциите и появата на множествена склероза, рак на гърдата или артрит. Освен че е връхлетян от болест, пациентът се чувства и обвиняван за недостатъците си.

Една 52-годишна университетска професорка с рак на гърдата ме попита с едва прикрито раздразнение:

„Защо пишеш тая книга? Имам рак, защото съм предразположена генетично, а не защото съм си го заслужила.“

В статия на сп. “New England Journal of Medicine” от 1985 г. се отправя укор, че „схващането, според което болестите и смъртта са резултат от индивидуалните недостатъци на пациентите, е неуместно обвинение срещу жертвите“. По-нататък се казва, че „когато болните са вече обременени от заболяването си, те не трябва да бъдат натоварвани и със задължението да поемат лична отговорност за избавлението си“.

По-нататък ще се върнем на парливия въпрос за вината. Тук само ще отбележа, че онова за обвиненията и индивидуалните недостатъци не е същината на проблема. С такива термини само се измества темата от по-основното. Ще видим нататък, че укоряването на болния е както морално неприемливо, така и напълно неоснователно от научна гледна точка.

Авторите от списанието бъркат „вина“ с „отговорност“. Никой не обича да го обвиняват, но всички бихме желали да сме по-отговорни, тоест да умеем да отговаряме съзнателно на условията на средата, а не просто да им реагираме. Искаме да управляваме живота си – да бъдем негови господари и да вземаме собствени решения за нещата, които ни касаят. Не може да има отговорност, ако тя не е осъзната.

Една от слабостите на западната медицина е, че на лекарите е дадена пълната власт, а пациентите са сведени до нивото на най-обикновени крайни приемници на лечението или хапчетата. Хората са лишени от правото да бъдат истински отговорни. Не можем да обвиняваме някого, ако го повали болест или смърт. На всекиго може да се случи по всяко време, но колкото повече опознаваме себе си, толкова повече се отдалечаваме от ролята на безучастни жертви.

Изучаването на връзките между съзнанието и тялото ни позволява да разбираме болестите, но едновременно с тях и здравето. Доктор Робърт Маундър от психиатричния факултет на университета в Торонто се занимава с изучаването на тези връзки. Той ми сподели в едно интервю:

„Ако опитваме да открием и да си обясним проблема, наречен стрес, увеличаваме вероятността да оздравеем, за разлика от заобикалянето на този проблем.“4

За процеса на оздравяване всяко знание и всяка частица от истината могат да бъдат решаващи. Ако има връзка между емоциите и физиологията, хората трябва да бъдат осведомени за нея, иначе ще бъдат лишени от безценна информация.

И тук се натъкваме на недостатъците на езика. Дори самото говорене за връзки между съзнание и тяло загатва за две отделни същности, които по някакъв начин са обединени. А при живите същества нямаме такова разделение: няма тяло без разум и разум без тяло. За да се изрази истинската същност на нещата, се ползва терминът „майндбоди“5.

Дори за западната култура идеята за майндбоди не е съвършено нова. В един от Платоновите диалози Сократ цитира тракийски лекар, който е критикувал гръцките си колеги така:

„Лекарите от Гърция затова не познават цяровете за повечето болести, защото са невежи за целостта на нещата. Не могат да излекуват успешно човека, защото лекарите гледат на тялото му отделно от душата.“6

Цели две хилядолетия и половина преди появата на психоневроимуноендокринологията Сократ е описал становището, че не трябва да се дели съзнанието от тялото!

Покрай проучванията за написването на „Когато тялото казва НЕ“ намерих потвърждение на прозрението, което бях споделил още в онази статия за склеродермията на Мери. Но също така се научих да уважавам искрено труда на стотиците медици, учени, психолози и изследователи, всеки от които беше спомогнал да се оформи все по-ясно непознатата (или забравена) идея за единството – майндбоди.

Работата по тази книга за мен беше и повод за самоанализа. Изучавах начините, чрез които съм потискал собствените си емоции. Бях подбуден да предприема това интимно пътешествие от един терапевт към Агенцията за подпомагане на онкоболните в Британска Колумбия, където търсех данни за влиянието на потиснатите емоции върху рака. При много хора със злокачествени образувания се наблюдава нежелание да се справят с душевната или физическата болка, а също и с неприятните емоции, като гняв, тъга или самота. Терапевтът ме попита: „А вас какво ви привлича към тази област? Кое ви кара да се интересувате точно от тази тема?“

Въпросът ме накара да си спомня за случка отпреди седем години. Една вечер отидох да посетя 76-годишната си майка в частната клиника, където беше настанена. Тя имаше прогресивна мускулна дистрофия, от която страдаха и други в рода ни. Тъй като не можеше дори да сяда без чужда помощ, трябваше да я оставим на постоянни квалифицирани грижи. Аз, двамата ми братя и семействата ни я посещавахме редовно до деня на смъртта ѝ, която настъпи малко преди да седна да пиша тази книга.

Накуцвах, докато вървях по коридора на клиниката. Същата сутрин ме бяха оперирали заради счупен хрущял в коляното – следствие от нежеланието ми да чуя онова, което тялото ми казваше чрез езика на болката всеки път, когато тичах за здраве по циментови пътеки. След като докуцуках до стаята на майка ми, отворих вратата и влязох вътре с безгрижна, нормална походка. Подбудата да прикрия проблема беше несъзнателна и чак после се замислих за тази моя постъпка. Зачудих се какво точно ме накара да предприема подобно ненужно действие – ненужно, защото майка ми щеше да приеме спокойно факта, че щом 51-годишният ѝ син е претърпял операция на коляното, е естествено да накуцва броени часове след нея.

И така, защо го направих? Спонтанното желание да скрия от майка ми болката си, макар да не беше заради нещо сериозно, представляваше дълбоко вкоренен рефлекс, който нямаше нищо общо със състоянието и на двама ни в онзи конкретен момент. Причината за тази постъпка се коренеше в миналото ми и беше поредното проявление на един тип поведение, наложено ми от най-ранна възраст. Аз съм едновременно и творение, и жертва на нацисткия геноцид. Бях дете и живеех в Будапеща, когато за почти цяла година градът беше под фашистка окупация.

Убили са родителите на майка ми в Аушвиц, когато съм бил на пет месеца. Леля ми е била депортирана и повече никой не я е чувал и виждал. А баща ми беше зачислен към батальон, който извършваше тежка принудителна работа за нуждите на германската и унгарската армия.

Майка ми и аз живеехме на ръба на оцеляването в гетото на Будапеща. Случваше се тя да ме оставя на чужди хора за по няколко седмици, защото това беше единственият начин да ме предпази от сигурна гладна смърт или болести. Не е необходимо кой знае какво въображение, за да се проумее, че при нейното емоционално състояние, породено от ежедневния нечовешки стрес, който я връхлиташе отвсякъде, на майка ми изобщо не ѝ беше до нежни усмивки. Тя не беше в състояние да ме дарява постоянно с внимание, което е необходимо на подрастващото дете, за да изгради в съзнанието си усещането за сигурност и безусловна любов. Всъщност майка ми е споделяла, че понякога отчаянието и умората ѝ през онези дни са били толкова тежки, че само задължението да се грижи за мен я е мотивирало да става от леглото.

Рано се научих, че трябва да полагам усилия, за да ми обръщат внимание, а също и че е разумно да не натоварвам излишно майка си, когато просто мога да потисна тревогите и болките си. При едни нормални отношения между майка и дете майката е в състояние да изхранва малкото си, без да се налага то да прави каквото и да било, за да получи дажбата си. Моята майка не беше способна да ми осигурява безусловно прехраната, а понеже не беше нито светица, нито дори близо до съвършенството, твърде вероятно щеше да ѝ е трудно да се справя със задълженията си даже ужасите на войната да не бяха се стоварили върху нашето семейство. Постепенно се превърнах в неин пазител, като най-напред започнах да я предпазвам от собствените си страдания.

И така, онова поведение, което в детските години ми беше като временен и крехък параван, постепенно се укрепна и се превърна в защитна стена, зад която петдесет и една години по-късно продължавах да крия от майка си и най-незначителните си проблеми.

Нямах намерение да се занимавам с тая тема в „Когато тялото казва НЕ“. Планирах книгата като интелектуално приключение, в което се опознава една интересна теория, способна да обясни човешкото здраве и заболяванията. Пътят, който поех, беше утъпкан от други преди мен, но винаги остават още неща за откриване. Въпросът на терапевта ме накара да се запитам дали нямам потиснати емоции и в своя живот. Прикриването на накуцването, както осъзнах, беше само един от многото примери.

Затова, докато пиша тази книга, ще описвам не само наученото от книгите и разговорите с други хора, но и какво съм открил за себе си. Механизмът на потискането работи във всеки един от нас. Често или по-рядко, всички прибягваме до себеотрицанието и самоподценяването, като в един момент преставаме да си даваме сметка за това. Типичен е случаят с моето накуцване.

Когато става дума за здраве и болести, не трябва да се абсолютизира, защото наследствеността и околната среда също предразполагат към заболявания. Така че, когато казвам, че потискането на емоциите предизвиква стрес, който определено допринася за здравословните проблеми, съвсем не отправям укори от типа „сами сте си виновни“. Целта на тази книга е да спомогне за научаването на непознати факти, а не да добавя още точки към коефициента на вината и срама, който в нашата култура и без това е доста висок.

Може би съм особено чувствителен към темата за вината, но повечето хора са като мен. Срамът е сред най-неприятните чувства от т.нар. „отрицателни емоции“ и сме готови почти на всичко, за да го избегнем. За съжаление нашият постоянен страх от опозоряване понижава способността ни да виждаме ясно действителността.

Въпреки всички опити на лекарите да спасят Мери, осем години след появата на болестта тя почина във ванкувърска болница от усложнения на склеродермията. До самия край милата усмивка не слезе от лицето ѝ, макар че вече имаше увредено сърце и дишаше тежко. От време на време ме молеше да идвам на по-продължителни посещения, като се виждах с нея даже в болницата. И така до през последните ѝ дни. Тя искаше просто да си говорим, било то на сериозни теми, или за незначителни неща.

Веднъж тя ми каза:

„Ти си единственият, който някога ме е изслушвал.“

Понякога се питам дали животът на Мери щеше да се развие другояче, ако някой си беше направил труда да я чуе и да я разбере, докато е била още дете – изтормозена, изплашена, смазана от отговорността за малките си сестрички. Може би ако имаше човек около нея, с когото тя да се чувства близка и сигурна, щеше да се научи да се цени повече, да изразява чувствата си и да използва гнева си за отстояване на своите граници, когато са застрашени физически и емоционално.

Дали щеше да е жива до днес, ако съдбата ѝ беше по-друга?

« Предисловие от преводача и съдържание | Глава 2: „Твърде послушното момиче“ »

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. Hans Selye, The Stress of Life, rev. ed. (New York: McGraw-Hill, 1978), 4 [^]
  2. M. Angell, „Disease as a Reflection of the Psyche“ New England Journal of Medicine, 13 June 1985. [^]
  3. АЛС, понякога наричана в САЩ „болест на Лу Гериг“ по името на американския бейзболист, починал от нея, а в Англия е известна като „болест на моторните неврони“ – бел. пр. [^]
  4. Интервю с Dr. Robert Maunder. [^]
  5. от англ.: майнд – разум, и боди – тяло – бел. пр. [^]
  6. Plato, Charmides, цитирано при A. A. Brill, Freud’s Contribution to Psychiatry, (New York, WW Norton, 1944), 233. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Един коментар за "Когато тялото казва „НЕ“ – 1: Бермудският триъгълник"

  1. Joanna  22.09.2016 г. | 21:46 ч.

    Може глава по глава да се запази в pdf вариант и после да се изпринти.
    Иначе я има на английски онлайн.

    Поздрави!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.