От извора

д-р Асен Чилингиров

Макар и с писане на рецензии за книги и изложби да съм се занимавал твърде рядко в течение на повече от половинвековната си практика на изкуствовед, не мога да се въздържа да напиша няколко реда (и дори повече от няколко реда) за една изложба, която се представя от 9 май до 28 юли в най-репрезентативния изложбен център на германската столица, вилата Мартин Гропиус, разположена на няколко стотин метра от новия център на Берлин.

Твърде вероятно е името на руския фотограф Евгений Халдей, чиито произведения са показани на тази ретроспективна изложба, да не говори нищо на обикновения български читател, едва ли в нашата страна би се намерил някой, който да не е виждал поне една негова снимка – а това е издигането на съветското знаме над Берлинския райхстаг, станало символ на победата над фашизма. И поради това тази фотоснимка днес се счита за един от двата най-важни фотодокументи на миналото столетие – за втори се счита от „специалистите“ «Развяването на американския флаг на луната».

Към цялата статия >>>

Размисли около един юбилей

През 2006 година гръцката общественост почете най-тържествено 200-годишнината от смъртта на Евгений Вулгарис (1716–1806), считан за централна фигура на гръцкото национално възраждане. Тържествата завършиха с две големи научни конференция през месеците юни и декември на родното място на юбиляра, о-в Корфу/Керкира — първата под покровителството на всеросийския патриарх Алексей, към участниците на която той изпрати специално послание, изтъкващо големите заслуги на Вулгарис за умственото и политическото пробуждане на Гърция, за неговата борба за запазване чистотата на православната вяра, за верността му към учението на светите отци и за църковната му служба в Русия, където е бил призван с Божия промисъл.

Тези тържества, както и самият юбилей, останаха извън вниманието на българската общественост, на която ежедневната преса не пропуска да съобщи за значително по-маловажни събития, случили се в най-далечни страни, на много десетки хиляди километри. Затова читателят с пълно право ще се запита: Кой е този велик грък с българско име? Съществува ли някаква връзка между неговия живот и неговата дейност с България и по-специално с българското национално възраждане, което явно протича по същото време, по което протича дейността на юбиляра? И защо името му не се споменава от българската историография и не се свързва с културната история на нашия народ?

Към цялата статия на д-р А. Чилингиров:
Онлайн версия  /// PDF версия

Отговор на статиите във в. „Новинар” и в. „Сега“ за „германско присъствие по българските земи през античността“

Авторите на двете статии цитират д-р Росен Милев, ръководител на „Научна група за изследване на германски влияния в нашата страна през късната античност“, според когото за българския етногенезис „най-голямо значение имат немските племена готи”, като се обосновава с някакво си „масирано присъствие на древни германски племена по нашите земи в периода ІV-VІ век“, както и с някакви „исторически сведения за готски общини в средновековна България дори през ХІ век”.

Нито историческите извори, нито паметниците на материалната култура по нашите земи, нито лексиката и етимологията на нашия език, ни дават и най-малкото основание за такива твърдения. А думите, посочени като думи от германския език, в това число скала, лек(ар), хребет, късмет, бряг, дол, утро, залез, снага и пр. са исконни български думи, като това го знае всяко хлапе.
На снимка са показани три фибули. И това е единственото, което може да се покаже след седемдесет години търсене на германски следи у нас. А как стои въпросът дали тези фибули, които ни се представят, изобщо са германски? През 378 година готите са вече на римска територия и би трябвало в районите, където са живели по-рано, повече да не се произвеждат такива фибули. По-долу поместваме карта за разпространение на фибулите през V–VI век при така наречената „Пенковска култура” и една по-обща карта.

От картите ясно се вижда, че дори през V–VI век фибули продължават да се произвеждат там, където повече няма готи, намерени са и матрици. Също се вижда, че южно от Дунав, там, където вече са готите, считани за германци, находките се броят на пръсти.

А що се отнася до сходните типове фибули от този период, археолозите са склонни да виждат в тях произведения на два етноса - антски и готски. Антски фибули са намирани и в Крим, и то в райони населявани от готи. При това някои от фибулите носят надписи с руни, но не на германски език, а на езика на местното население, който пък днес руските изследователи наричат праславянски.

По-интересен обаче е друг момент – времето II–III век, когато „готите“ наистина са били там. Това време е известно с така наречената „Черняховска култура”, която е заемала същата област. За сто и петдесет години се появява и изчезва култура, „представляваща изключително важно явление, без което е невъзможно да се построи историята на източна Европа в първото хилядолетие на новата ера”. Така след изчезването на Черняховската култура грънчарското колело ще се появяви отново в Киевска Рус едва в девети век, а майсторството на занаятчиите-черняховци ще бъде достигнато чак през седемнадесети век.
Тогава, през ІІ-ІІІ в., са въведени ралото с железен палешник, мелничният камък и грънчарското колело. Всичко това руските историци наричат „трако-дакийско влияние”. Жилищата са от нов тип: вместо полуземлянки, масово се появяват наземни постройки, изградени от дървени пръти обмазани с глина, глинен под и огнище (не каменна печка), нещо, което и сега може да се намери точно в този си вид в България.
Керамиката е от сива глина, примесена с пясък. Също такава е тракийската керамика по българските земи. Селищата не са укрепени, намират се на бреговете на реки, липсва оръжие, въпреки наличието на много пещи за металолеене.

В Северното причерноморие досега са намерени над хиляда съкровища на монети, съдържащи стотици сребърни императорски монети, някои с общо тегло достигащо 20 кг. Голяма част от тях е от I век, времето на император Траян, т.е. именно когато нашите земи се включват в Римската империя. Всичко това говори за поселения на бегълци със стари традиции в земеделието и в паричното стопанство, а не за външни „трако-дакийски влияния”. Тези бегълци се заселват там след римските завоевания на територията на Балканския полуостров, Дакия и Илирия.
С други думи това е тракийско население, напуснало родината си, за чието преселване имаме сведения и от писмените исторически извори.

Една голяма част от населението на този регион е наречено по-късно анти – така е и според Йордан: „антите са между Днепър и Днестър“. В това население по времето на дакийската война през І в. най-вероятно са влизали и готите, наричани още гети, а също и с по-общото траки. По-късно помежду им настъпва разрив, при който хуните убиват техния водач Божа със синовете му и седемдесет от войводите. След нападението на хуните настъпва краят на Черняховската култура и готското присъствие. На нейно място идва Пенковската култура, която запазва само някои от елементите на Черняховската.

Владимир Щербаков в книгата си „Века Трояновы” изброява десетки украински имена, сродни с тракийските – а това са имената, които нашият народ използва от най-дълбока древност, та до ден днешен. Знаейки всичко това, ще разберем думите на руския летописец в „Повесть временных лет“:

„Преди много време уседнаха славяните на Дунав, където сега е земята Угорска и Българска. Тези славяни се пръснаха по земята и си сложиха имена по местата, на които уседнаха.“

Следите от това население ще намерим в безброй топоними по целия Балкански полуостров до най-южните му части, но също и на север и североизток от него. И те не са донесени през VІ-VІІ век, а са запазени от най-дълбока древност, както и личните имена на това население.

Що се отнася до данните на историческите извори, писани от всички антични автори, сред които Филосторг, Павел Орозий, Св. Йероним, Касиодор, Йордан, Евсевий, Амиан Марцелин, Йоан Лидийски, Прокопий, Клавдий Клавдиан – ГОТИТЕ СА ГЕТИ. Повечето от тях си правят труда ясно да разграничават германците от готите:

Йордан: „готите разорили страната на германците, която днес заемат франките”
Приск: „готите не са германци“.
Теофан говори за победи на Константин Велики над германци, сармати и готи, както и че “готи, беси и други тракийски народи” представлявали могъща военна сила по времето на имп. Анастасий.
Книгата си Йордан е озаглавил „За произхода и деянията на гетите“ – а не на някакви си германски готи, както искат да ни убедят германските историци. И за образец е взел труда на Дион Хризостом от началото на ІІ век под заглавие «GETICA».

Урфила, Учителят на гетите, превежда Библията на езика на своите сънародници – гети. И нито един исторически извор не го нарича Вулфила – както германските автори манипулират името му. Също така това име не означава както те твърдят „вълче“ или „вълченце“ (да не говорим за “глиганската” им интерпретация), а произлиза от старинния пратракийски език и означава Учител на Божия Закон, каквото значение е имало и името (или по-скоро званието) Орфей: Учител на траките. А ръкописът, който ни се представя като „Библия на Вулфила“, всъщност е много по-късен немски превод на Евангелието, т.е. на Новия Завет, и не съдържа текста на Библията или Стария Завет, за който се знае, че е преведен от Урфила, Учителя на гетите.
—
* Въпросните статии са:
Димитър Николов, БЪЛГАРИТЕ СА ОТЧАСТИ ГЕРМАНЦИ. Немските племена готи са четвъртият най-важен елемент в нашата история, в. Новинар, Брой 23 (4877) от 28 Януари, 2008 г.
Проф. Румен Теофилов, СРЕБЪРНАТА БИБЛИЯ – ГОРДОСТТА НА ШВЕЦИЯ, съботна притурка на в. Сега от 15 ХІІ 2007 г.

На 24 и 25 ноември се състоя в София научна конференция на тема „Готската писмена култура и транскултурните отношения в късната античност”, организирана от Посолството на Швеция в България, Националния археологически институт с музей при БАН, Сдружението „Балканмедиа“ и Дом „Вулфила“ и Австрийската библиотека „Д-р Волфганг Краус“ при СУ «Св. Климент Охридски». Тъй като не участвах на самата конференция и нямам достатъчно пълна информация за нейната работа, няма да се занимавам с нея, а с един на пръв поглед незначителен и второстепенен въпрос, свързан с откритата в навечерието на конференцията изложба в Националния археологически музей в София и тържественото представяне на копие от ръкописа, съхраняван в Университетската библиотека и известен под названието Сребърен кодекс – но още по-известен от названието, което му се дава в науката: Библия на Вулфила. Масовите медии не закъсняха да оповестят това събитие, свързано тясно и с работата на конференцията. И в техните съобщения се предава един и същ текст, по всяка вероятност изготвен от агенция „Фокус” – макар и това име да не посочват всички интернетни издания, публикували текста почти без изменение. Ще го цитирам и аз, според органа на Българската православна църква, електронното списание „Православие bg”, което заедно със също така електронния орган на „Атака“ (!?) беше едно от първите, които публикуваха текста в интернет – ще цитирам обаче само четири изречения от него, свързани с тържественото откриване на конференцията и определящи нейния тематичен обсег:

„Копие на най-старата готска Библия бе представено на 23 ноември 2007 г. в 11 часа в Националния археологически музей на пресконференция. Това е факсимилно копие на най-старата готска Библия „Кодекс аргентеус” („Сребърната Библия”) от VІ век сл. Хр., която се съхранява в библиотеката на Университета в Упсала, Швеция, съобщиха от Националния археологически музей. „Сребърната Библия” е копие на Библията, преведена на готски език от Вулфила, живял в българските земи през ІV в. Името на Библията произлиза от сребърното мастило, с което е написана.”

Останалия текст, който не е много голям, може да прочете всеки, който ползва съвременните електронни медии и в него се казват по няколко думи за изложбата в Националния археологически музей, на която са показани „предмети, принадлежали на готите и на други германски племена, открити в българските земи и сега част от фондовете на музея”, както и за чуждестранните участници на конференцията.

Ако ползващият техническите възможности на съвременната наука, намерили съвършен израз в Интернет, поиска да се информира за тези две понятия – „преводачът Вулфила” и „Сребърната Библия, още по-добре известна под названието „Библия на Вулфила” – той ще бъде буквално залян с море от публикации, които се представят, както е известно, във вид на т. нар. «сайтове», и които той има възможност да «изтегли» на своя компютер и прочете или най-малко да се запознае с тяхното съдържание. В конкретния случай на запитването на «юзера», както се нарича ползващият тази техника, той получава незабавно отговор. И думата „незабавно” не дава и най-слаба представа за времето на получаването и за количеството на информацията, които в съвременната наука и техника са съвършено точно определени величини. При задаването на въпроса с латиница резултатът за Wulfila е 16000 информации, доставени за 0,09 секунди, а за Wulfila Bibel – респективно 807 за 0,08 секунди. При задаване на въпроса с кирилица информациите са съответно 857 за 0,09 секунди и 312 за 0,22 секунди. Естествено, да се прочетат или поне прегледат те е нужно значително повече време. Но това съвсем не е и нужно, защото още между първите информации ще се получат най-важните сведения – или по-точно сведенията, които се считат от съвременната наука за такива. Друг е въпросът доколко тези сведения са верни – а в дадения случай нито едно от тях не отговаря на истината и в това може да се убеди едва ли не всеки, запознат с най-елементарните изисквания от страна на историографията и на християнската религия.

Първото понятие, името на преводача „Вулфила“, е съчинено – или по-точно манипулирано от германските „учени”. При този „преводач на Библията на германски език” се касае обаче за една историческа личност и тъй като тази историческа личност е застъпвала идеи, несподеляни от официалната църква, последната се е погрижила да се заличат и унищожат сведенията за нея в съчиненията на историците и другите съвременни автори. А тези автори са били добре запознати с дейността на въпросния преводач, който при това е имал ранг на епископ с твърде голяма епархия и е играл видна роля в историята христянската църква. Но въпреки съзнателното и преднамерено унищожение на изворите, до нас са стигнали също и някои автентични сведения за живота му, предадени не от неговите противници, а от негови съмишленици. Нито един от съмишлениците или противниците му, които без изключение са писали по гръцки език, не е употребил за името му (или по-скоро за неговото просвище) думата Вулфила, а Улфила (Ουλφίλα) или Урфила (Ουρφίλα) – втората по всяка вероятност е по-вярна, тъй като се предава не само от най-сигурния източник за неговия живот, съмишленика му Филосторг, а също се съдържа и на един негов печат. Към името Улфила германските автори прибавят без каквото и да е основание в началото буквата «в», за да се получи дума, производна на познатата едва ли не на всеки германска дума «Wolf», т.е. вълк, като по този начин се „доказва“ неговия германски произход.

В своята унищожена през V век «История на църквата», от която са запазени само няколко откъса, скрити в тайния архив на патриарх Фотий (820-891), по-горе споменатият автор Филосторг пише и следните подробности за своя духовен учител: „…по това време (349 г.) Урфила довел в ромейската земя многоброен народ от отвъддунавските скити, наричани някога гети, а сега готи, които поради своето благочестие избягали от собствените си земи… …Той бил ръкоположен от Евсевий и неговите привърженици (т.е. арианите) за епископ на християните в гетската земя. Като се грижел и за другите техни работи, той им изнамерил собствена азбука и превел на техния език цялото Писание (т.е. Библията), с изключение на «Книгите на царете»…
Както се вижда от този откъс, духовният учител на гетите е превел „цялото (свето) Писание“, а не

Евангелието. А т.нар. „Библия на Вулфила“, т.е. Сребърният кодекс в Упсала, не съдържа нито един откъс от Светото Писание или Стария Завет, а само части от Евангелието, т.е. от Новия Завет. И това прави излишни всякакви спорове за автентичността на „Библията на Вулфила“. Междувпрочем, ако интересуващият се прочете съобщението на агенция Фокус в споменатото по-горе електронно издание на Българската православна църква, след него той ще намери и препратка към едно кратко сведение от свещ. Стоян Бербатов, озаглавено Има ли разлика между Евангелие и Библия?, поместено в същото списание, но явно непознато не само на редакторите на изданието, но и на десетки хиляди автори, писали за „Библията на Вулфила“. А в цитираната по-горе информация на агенция Фокус се съдържа и твърде куриозното (меко казано) съобщение, че „Името на Библията произлиза от сребърното мастило, с което е написана“ – и това също се цитира в електронния орган на Българската православна църква!

Както се вижда от свидетелството на Филосторг, но и от много десетки други исторически извори, които аз съм посочил или буквално цитирал в моите публикации, при така наречените готи не се говори за германски племена, появили се на нашите земи внезапно през ІV век и също така внезапно изчезнали от тях през VІ век, а за населението на нашите земи, което никога не е изцяло напускало земята си и не е измряло, за да бъде изместено нито от германци, нито от някакви инородни славяни, дошли от Задкарпатието, нито пък от някакви монголоиди-татари-прабългари, дошли от горното течение на Волга, Памир, или Алтай, или пустинята Гоби. И духовният водач на това население е превел Библията на неговия език, а не на западногерманския диалект, на който са написани откъсите в Сребърния кодекс.

Асен Чилингиров, Берлин, 26 ХІ 2007